От старите хора знаем, така сме записали в книгите и картите, описващи топонимията на селото, че това скално образувание Лакатнишки скали се е наричало от местните „Аржишки камик“ (срещано също Ръжишки камик, кръстени на името на близката махала отгоре), а жителите на село Лакатник (което се намира горе в планината) и околните села са го наричали „Осиковски камик“. Документите също показват, че скалите се намират в землището на Миланово. Хората от Миланово (което преди 1950 г. се наричало Осиково) са притежавали всички имоти до река Искър, река Пребойница и река Петър, вклюително земята на Осиковско градище. Пещерите са обитавани, като кошари през зимата. Имало обработваеми площи на самите скални образования, например Равна кукла. По стръмните места пастирите пускали стадата с кози на паша.
Пещерата „Темната дупка“ нашите предци наричали „Суодола“ Суодолски подпол (Суходола), а жителите на съседните села – „Темната дупка“. Досещате се защо за тях това е било тъмна дупка. След национализацията 1947 г. имотите се администрират от държавата.
Появата на гара Лакатник започнала да привлича жители от селата в планината. Това е началото на развитието на селището Гара Лакатник. Железопътният транспорт дал възможност на много хора да стигат до нашите места и поставил началото на туризма по скалите. Може би първият, който споменава скалите пред широката общественост, е Иван Вазов. Впечатлен от тях, през 1897 г. той написва пътеписа „В дефилето“, част от по-големия цикъл „Из малката Стара планина“. Вазов пише текста почти веднага след пътуването си през пролетта на 1897 г. В него той описва спирка „Лакатник“, която тогава е била съвсем нова. Въпросната спирка се е намирала на друго място – при местността „Милчова ливада“, където е старото училище на Гара Лакатник.
Освен прозата, Вазов посвещава на това място и стихотворението „Екът на Лакатнишките канари“, написано директно на самата станция. Ето как се заражда голямата грешка за името на скалите ни. Между другото, Иван Вазов записва в творбите си няколко неточности:
1. Споменава Искърския пролом с думата „дефиле“, която навлиза в българския език от френските инженери, прокарвали линията. Така забравихме българската дума пролом.
2. Прави скалите ни „Аржишки камик“ известни не с историческото им име.
3. Разказът „Дядо Йоцо гледа“ е написан така, че и до ден днешен различни села спорят, откъде точно е гледал Дядо Йоцо.
Мисията на Иван Вазов е била съвсем различна. Със сигурност не е имал за цел да създава тези недоразумения.
Затова ние, като наследници на нашите предци, имаме дълг да приемем наследеното от тях и да го съхраним за децата си. Трябва да работим за поправяне на тези грешки и да помним истинските имена, защото те носят историята на нашите майки и бащи.
Научни изследвания и държавна защита
В Годишника на Софийския университет (Историко-филологически факултет от 1913/1914 – 1914/1915 г.) Жеко Радев пише:
„Темната пещера има своите изходи в Осиковски камък, срещу станция Лакатник (виж чертеж № 2). Тя се състои от един сух, горен канал и от долна пещера, по която тече и изтича водата на Лакатнишкия извор Житолюб. Разликата във височините на двете пещери възлиза на около 50-60 метра. Докато долната пещера е съвсем тясна и при пълноводие почти цяла се запълва с водите на буйния Житолюб, горната е съвсем широко отворена (виж снимки № 63 и 64) и с твърде високи сухи канали… Езерната зала има почти овална форма с размери 8 до 10 метра. Тя е цяла изпълнена с вода, която извира във вид на грамаден фонтан по средата… Но откъде идат водите на езерския извор? Мелничарите от Житолюбските воденици разказват, че тези води идат от р. Пробойница… Че действително тези води слизат в Житолюб, може да се докаже и чрез багрилни вещества. Последните, пуснати в Пробойнишката яма, след 4–5 часа дават обагрена вода на извора.“ (с. 113-114).
Първата Наредба-закон (1936 г.)
Макар скалите да са официално регистрирани през 60-те години, основите за защитата на природата в България се полагат с Наредба-закон за защита на родната природа от 1936 г., подписана с Указ № 81 от Цар Борис III по доклад на тогавашния министър-председател Георги Кьосеиванов. Ключовата фигура, която подготвя тези списъци, е министърът на народното просвещение — по това време това е Михаил Йовов.
Детайли по процеса:
Инициаторите: Основната заслуга имат хората от Комисията за защита на природата към Дружеството на българските природоизпитатели, където водеща роля играе акад. Иван Буреш.
Записът в докладите: Скалите са описани като „Лакатнишкитѣ стени“. Те са разглеждани като природен феномен и място с особено значение за „туристическото и алпийско дело“.
Докладът до Царя: Министърът представя закона на Цар Борис III с аргумента, че България трябва да опази своите „природни забележителности“. Царят е бил лично заинтересован, тъй като е бил известен ботаник.
Веднага след приемането на закона започва официалното картиране. В първите карти от края на 30-те години районът е отбелязан като „Запазена територия: Лакатникъ“.
Пояснение:
В Наредба-закон за защита на родната природа, скали не са споменати поименно. Указът на Цар Борис III всъщност дава законовата рамка. В него не се изброяват конкретни скали или пещери, а се определят категориите: „природни паметници“, „народни паркове“, „резервати“ и „исторически места“. Когато започва официалното им описване в държавните регистри (преди и след 1944 г.), те са записани като „Лакатнишкитѣ скали“ (по стария правопис с „ят“).
Ако търсите как са били наричани в документи от онази епоха (например в проучванията на Българския алпийски клуб или комисиите по защита на природата), те са описвани като „Люлка на българския алпинизъм“ или просто като „скалитѣ при гара Лакатникъ“.
Годишниците на Българския алпийски клуб (БАК)
В първите печатни издания на БАК (основан през 1929 г.) Лакатнишките скали се описват като централно място за „поклонничество“ на планинарите. В статии от Александър Белковски (един от основоположниците) се срещат описания, в които скалите са представени не просто като тренировъчен полигон, а като „храм“ или „светилище“ за хората, открили магията на вертикалния свят.
Списание „Български туристъ“ (орган на БТС)
В броеве от средата на 30-те години, когато се описват първите „алпийски събори“ при Лактанишки скали, авторите често използват висок, почти патетичен стил. Тъй като скалите са били първото място в България с маркирани алпийски турове, те са наричани „светилище“, защото там се е извършвало „посвещението“ на новите алпинисти.
Документи на Комисията за защита на природата (КЗП) към БАН
В края на 30-те години, когато започват първите стъпки за обявяване на района за защитен (преди местността официално да стане народен парк), в докладите на комисията се подчертава неговата „културно-историческа стойност за българското спортно катерене“. В тези проучвания архитекти и учени (като ст.н.с. Павел Делирадев) описват скалите като уникален природен обект, който е „светилище“ за зараждащото се алпийско общество.
Ранни катерачни пътеводители
В ръкописни или ранни печатни описания на маршрути (като тези на Никола Чипев), често се използва изразът „скалитѣ при гара Лакатникъ“ (със стария правопис). В тези документи скалното образование е сочено като еталон, спрямо който са се измервали трудностите на всички останали скални обекти в страната.
Официални регистрации и промени (1966 – 1989 г.)
Първа регистрация (1966 г.):
Лакатнишките скали са обявени за природна забележителност със Заповед № 407 от 9 февруари 1966 г. на Комитета по горите и горската промишленост. По това време негов председател (с ранг на министър) е Марин Грашнов.
Промяна на статута (1989 г.):
Статутът им е променен на защитена местност и са включени в границите на новосъздадения Природен парк „Врачански Балкан“ със Заповед № 144 от 21 декември 1989 г. Подписът е на Николай Дюлгеров (председател на КОПС).
Административна ситуация:
Въпреки че паркът носи името „Врачански“, голяма част от неговото землище (включително Лакатнишките скали и землището на с. Миланово) попада в Софийска област. Както и сами отбелязахте, това създава специфична ситуация: паркът се управлява от Враца, но земята и жителите административно принадлежат към София (благодарение на преминаването на с. Миланово към Софийски регион).